Представяме ви разказа на читателя ни Мирослав Малчев. За съжаление няма как да го включим в томболата за играта "Разкажете ни за...", защото за нея търсим фамилни истории. Но пък разказът е доста увлекателен и засяга наболели въпроси, които те карат да се замислиш:

Една недоразказна приказка...

Часовникът тиктакаше глухо в родилното отделение, коридорите бяха празни и само тя не беше заспала. Очакваше събитието на живота си - раждането на един ангел, пардон - копеле...

Девет месеца тя таеше малката надежда да роди ангел, но до последно не знаеше как да постъпи. Навън беше зима и всичко беше покрито със сняг. Годината бе 1972, градът Варна, потънал в прегръдката на нощта.

Тя, сгушена в леглото с насълзени очи, бе отхвърлена от всички и сочена с пръст, за това, че е обичала и е решила да даде живот от една забранена любов.

Наближаваше 12 часа и ето чудото се случи. Чу лекарят да казва, "момче е, 3.400 кг. и 51 см." Тя го погледна и знаеше, че това е първият и последен път, в който го виждаше. Оставаше да му даде име и да си тръгне. Болката и мъката от това щеше да бъде за цял живот, но в този момент нямаше друг избор. На другия ден бе св. Стилиян. Да, това беше името. Разписа някакви документи, в графата "баща" - неизвестен. Голяма любов, зачатие, девет месеца и после нищо - една кървяща рана в душата.

А зимата продължаваше да е все така студена. Тя излезе от родилния дом, снегът под краката й беше пухкав и искрящ. Никой не я чакаше, нямаше букети, просто една пътека, отъпкана в снега водеща към никъде. На входа се сблъска с щастливи хора, очакващи да вземат своя малък ангел. А нейният остана там сам, протягащ ръце, но нямаше кой да го гушне. Остана, за да чака съдбата си...

Така започва историята на едно копеле. Или може би така си я представям аз, вече пораснал, но запазил детското в себе си. Всеки има право да знае откъде идва и накъде ще продължи. Родил съм се като копеле, но се научих да бъда добър човек. Детето идва с името си, такава е традицията. Но понякога не става така. Биологичната ми майка ми е дала името Стилиян, съдът ме е преименувал, осиновителите ми са решили друго име и накрая аз сам избрах как да се казвам. Странно е да имаш 4 имена. Може би съм объркал кармата си? Да, може би името не прави човека? Все въпроси, на които животът ми дава отговори. Когато се родиш копеле цял живот си с този етикет.

Вече съм на 39 години и съм осъзнал, че трябва да се правят добри неща в живота, да няма злоба и завист, да се радваме на онези малки неща, които ни правят щастливи, да уважаваме близките си хора и вечер, когато заспиваме да сме спокойни и с чиста съвест за утрешният ден.

А утре, когато отвориш очи и усетиш, че си все още част от Великата илюзия и поемеш въздух в гърдите си, огледай се за човека до теб. Нежно го погали, усети с върха на пръстите си неговото тяло. Събуди го с целувка и го накарай да се почувства най-важния. Защото утре е бъдеще, а ние хората сме свикнали да си правим планове и да забравяме онези малки и важни неща, да приемаме за даденост, както предмети, така и хора, да мечтаем за материални удоволствия. И забравяме да виждаме онези прекрасни мигове, за които си струва да се живее.

И забързани в ежедневните си тревоги по навик се събуждаме, по навик закусваме, по навик целуваме, по навик обичаме... Не е ли време да се събудим? В любовта няма навик. Няма навик и в това да се живее. Погледнете всичко около вас с онези детски очи, с които сте го откривали. Онези святкащи въгленчета, жадни да открият всяка тайна на Вселената. Забравихте ли или вече сте големи? Някои се раждат старци, а други умират деца. Аз съм от вторите и е страхотно, повярвайте ми. Утре, когато се събудите погледнете света с очите, които сте имали на 7. И не забравяйте, животът е прекрасен, каза копелето и продължи по отъпканата пътека в снега, все така бял и искрящ...

Очакваме разказите ви до края на месец февруари на [email protected] за играта "Разкажете ни за...". И не забравите да се присъедините към Sever.bg във Facebook, за да ни следите и там.