За дребните неща и големите неща

Днес минах през парк Дружба и ми направи впечатление една дреболия. Падналите рекламни пана от кампанията за популяризиране на европейската идея.

Север.bg писа преди месец за тях и ги снима. Единствената разлика месец по-късно е това, че сега паната са по-малко. Надали отговорните за тях са ги прибрали, защото не биха оставили три на земята, по-скоро някой ги е откраднал. Железни са, все пак.

Но мисълта ми не е за кражбата на желязо, а за дребните неща. Три паднали рекламни пана, разбит тротоар, незаконно облепено с некролози и реклами ел. табло и други подобни.

Велико Търново за мен е най-красивият български град и затова избрах да живея тук. Поне засега. Но и той, макар и да е кандидат за Културна столица на Европа, не прави разлика от другите градове в политиката си към малките неща. Към малките, дразнещи детайли от ежедневието, които съсипват средата, в която живеем.

Оставям на страна символиката с изпратената в тревата "европейска идея", защото съм сигурен, че и друга идея да имаше на тези табла, съдбата им щеше да е сходна.

Това демонстративно безхаберие към дреболиите само води до повече безхаберие. Защото неприятната среда прави по-лесно нарушението на закона - изхвърлянето на боклуци извън кошчетата, драскането по стените, трошенето на огради и пейки и прочие. Лошата среда създава усещане за беззаконие и безнаказаност. И когато живееш с такова усещане, много е трудно да бъдеш различен.

За мен панацеята е в строг контрол и бърза реакция. Глоби, глоби и пак глоби. Както и бързо поправяне на счупеното. Когато нарисуваш една стена и на следващия ден тя е пребоядисана, вандалът ще се замисли дали изобщо да я рисува пак, след като неговото "творение" на практика не вижда бял свят. По този въпрос си има цяла теория, която се казва "Теория на счупените прозорци". Прочетете я, интересна е.

Обяснението, че всичко минава през личното усещане на хората за мен е грешно. Защото възприятията се променят. И най-големият фактор, след семейството, е обществената среда.